Детето на близко семейство е от онези деца, за които казваме, че "математиката не му е силата". Баща му забелязал като бил на около 5г, че не разбира понятията "по-голямо" и "по-малко". После със събирането някак се оправял, макар и на пръсти, но изваждането било голяма драма, а разбирането за "разлика" между две числа просто отсъствало.
В училище като стигнали таблицата за умножения, я научил като стихотворение на изуст, но без особено разбиране. Родителите говорили с учителката как като че ли научква отговорите вместо да схваща логиката и да стига до решението.
След доста измъчване и в училище, и вкъщи, бащата започнал да се рови в интернет защо може да се случва това и така стигнал до думата дискалкулия. Често я наричат „дислексия за математиката", защото и двете са неврологични особености в начина, по който мозъкът обработва информация.
Диагнозата за дискалкулия се поставя от психолози и логопеди на база на продължително наблюдаване на комбинация от следното:
- Детето продължава да брои на пръсти много след връстниците си и трудно запомня математически принципи.
- Затруднява се да свърже символа (числото „3") с количеството (три предмета).
- Бърка местата на цифрите в по-големи числа и не усеща кое е „много" и кое „малко".
- Губи се в задачи с няколко стъпки или с пари, време, разстояния.
- И — често най-видимото — започва да избягва всичко с числа, изнервя се, измисля болки в корема преди час по математика.
Колко често се среща? По-често, отколкото повечето хора предполагат. Изследванията сочат, че дискалкулията засяга около 5 до 7 процента от хората — горе-долу по едно дете във всяка класна стая. Засяга еднакво момчета и момичета и често има наследствен елемент.
Въпреки това за нея се говори много по-малко, отколкото за дислексията. Затова и толкова деца стигат до горните класове, без някой да е разбрал защо математиката им е истинско мъчение.
Детето на тази история няма поставена диагноза дискалкулия. Бащата говори с логопеда, при който ходи, и тя започва да се интересува от дискалкулията и да адаптира работата си с него на база наученото. За нея това е първи професионален опит с дискалкулията. Учителите в училище за пръв път чуват за съществуването на такова бещо от бащата. Ресурсният учител основно гледа детето да си пише домашните във времето заедно, така че от там не идва помощ с проблема.
Бащата говорил с приятели за дискалкулията и освен обичайните "той изобщо не изглежда като дете със СОП" и "стига с тея етикети", попаднал и на приятелско семейство, които също имат дете с това състояние. Обаче живеят в Испания, където диагнозата се случила в училище и на детето бил назначен асистент, който седи до него в час и му превежда материала по математика на разбираем език. Бащата на детето е физик, който се справя прекрасно с математиката, но ето, че това не е гаранция за нищо.
Разбирането за диагнозата помага да се смени подхода с по-ефективен такъв. Числата стават по-достъпни, когато са осезаеми — копчета, кубчета, монети, готвене с мерителни чаши. Даване на повече време за решаване на задачите и за усвояване на материала - например това, че знае как 10-2 = 8, не значи че може да пренесе това към 100-20. И е важно да се празнува усилието, не само верния отговор.
И може би най-същественото: пазете самочувствието. Дете, което вярва, че „е тъпо по математика", спира да опитва. Дете, което знае, че мозъкът му просто работи различно и че има начини да се справи, продължава напред.