Темата за приемната грижа често стои някъде встрани. Повечето хора са чували за нея, но рядко стигат по-далеч от това. Остава усещането, че е нещо сложно, тежко или просто „не за мен".
Този текст е тук точно заради това – да направи темата по-разбираема и по-близка. Без да убеждава и без да украсява. По-скоро да даде реална представа какво означава да станеш приемен родител и как започва този процес.
Какво всъщност означава приемна грижа?
Приемната грижа не е осиновяване. Детето не става част от семейството завинаги, а остава при приемния родител за период, в който не може да живее със своето биологично семейство.
Зад това стои нещо много конкретно – ежедневие. Училище, здравни грижи, правила, разговори, адаптация. И в много случаи – дете, което вече е преживяло несигурност.
Според международните насоки на ООН за алтернативна грижа за деца1 се посочва, че децата в семейна или близка до семейната среда имат по-добри резултати в развитието си спрямо институционалната грижа.
Това показва защо тази грижа е толкова важна.
Как се става приемен родител?
Процесът в България е сравнително ясен и минава през няколко стъпки. Координира се от Агенция за социално подпомагане.2
Обикновено започва с подаване на заявление в дирекция „Социално подпомагане". Следват срещи със социален работник, които имат за цел да разберат както условията, в които живееш, така и нагласите ти. Има и задължително обучение, в което се разглеждат реални ситуации – адаптация, поведение, граници.
Ако процесът върви добре, се стига до одобрение и вписване, а след това – до настаняване на дете. Това не става на случаен принцип, а се търси съвпадение между нуждите на детето и възможностите на приемния родител.
Колко голяма е нуждата всъщност?
Когато стигнем до въпроса дали има нужда от приемни родители, отговорът не е толкова еднозначен, колкото изглежда. В България всяка година хиляди деца преминават през системата за закрила, а около 1400–1500 живеят в приемни семейства. Броят на приемните родители е сходен, което на пръв поглед създава усещане, че системата е балансирана. На практика обаче не е така.
Има семейства, които чакат да приемат дете, но няма подходящо настаняване за тях. В същото време има деца, за които се търси семейство, но такова трудно се намира. Причината не е просто в числата, а в съвпадението. Не всяко семейство може да поеме всяко дете. Част от децата са по-големи, други са братя и сестри, които не трябва да се разделят, трети имат специфични нужди, които изискват повече подготовка и подкрепа. Именно за тях намирането на подходяща среда отнема повече време.3
Това, което хората най-често подценяват, не е процесът на кандидатстване, а всичко, което идва след него. Работата с дете, което не те познава, изграждането на доверие, ситуациите без бързо решение и моментите, в които трябва просто да останеш и да изчакаш. Понякога и приемането, че ролята ти има край.
Има и нещо друго – няма „правилен" профил за приемен родител. Има формални изисквания, разбира се, но извън тях по-важно е дали можеш да бъдеш последователен човек в живота на едно дете, дори когато нещата не са подредени и ясни.
Децата, израснали извън стабилна семейна среда, са в по-висок риск от социална изолация и трудности с интеграцията, което прави ролята на семейството – включително приемното – ключова, показва анализ на Европейска комисия.4
Вероятно няма универсален момент, в който човек решава, че е напълно готов за подобна стъпка. По-скоро има момент, в който започва да гледа на темата по-малко абстрактно и малко по-реално – как изглежда, какво изисква и дали има място в живота му.
Понякога това е достатъчно, за да започне разговор, който иначе не би се случил.